Драматургът Петър Маринков: Колкото е по-мизерен един народ, толкова е по-потиснат

Петър Маринков е роден на 31.01.1950 г. Драматург и писател. Завършил е журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски“. Дълги години е бил драматург в театър „Сълза и смях“ и негов директор. Автор е на 11 пиеси, сред които триптихът „Хиляда метра над морето“, „Ноев ковчег“ и „Нощта на кардинала“, за която е номиниран с „Аскеер“ за съвременна българска драматургия. Автор е на романите „Ковчежникът“, „Прелом“, сборникът с разкази „Граф и пеперуди“, а от края на миналата година на голям интерес се радва последният му роман „Преизподник“. Съпругата ми у известната журналистка Лили Маринкова. Живее в Своге, защото е влюбен в красотата на Искърското дефиле. Най-новата му пиеса- „Хиляда метра над морето III“ или „Айгър“ бе с премиера тази седмица във Врачанския театър. Днес творецът чества своята 70-а годишнина.

Г-н Маринков, тези дни третата пиеса от поредицата „Хиляда метра над морето“ имаше премиера във Врачанския театър. Тя е остро актуална и поставя проблемите на съвременна България- миграцията, изсичането на горите, деградацията и алкохолизма, неразумното изразходване на еврофондовете, умирането на селото и смешно-великите ни дела. Разкажете ни повече за драматичната съдба на тези пиеси?

• С първата пиеса спечелих конкурс за съвременна драма във Варна през 1982 г.. В журито беше драматургът на „Сълза и смях“ Ана Иванова, която ме покани с тогавашния директор Стойчо Мазгалов да подпиша договор за поставянето при тях, за да не ги изпревари друг театър. Постановката бе дело на Станчо Станчев. На премиерата бяха представители на Политбюро и още на следващия ден тя беше свалена от сцена без обяснения. Директорът Мазгалов и драматургът бяха уволнени. За щастие аз останах на работа.

Втората написах през 1993 г. Тя се игра с голям успех в над 10 театъра.

„Айгър“ написах през миналата година. Предложих го на софийски театър, но те отказаха заради тематиката. Тогава реших, че пиесата не е за страхливи и пазещи гърба си хора. Заради западния говор и драмата на планината реших, че най-подходящото място е Врачанския театър. С режисьора Владлен Александров, който е поставял още една моя пиеса, се срещнахме с директора Анастас Попдимитров и той прие. Така „Айгър“ попадна на мястото си.

А всъщност трагикомедия ли е тази пиеса?

• Тя е комедия не на ситуациите, а на внушението. Стремя се да поставя големите проблеми на нашето битие през очите на простодушните селяни от Балкана. Затова всичко е смешно, но чак до печал и обратно.

Оптимистичен или песимистичен е този финал с прегръдката на „последните“ българи?

• Мисля, че е оптимистичен. Защото след пожара в гората ще порасте хубава зелена трева, а след това нова силна гора. А в прегръдката последните двама българи ще дадат ново начало. Между другото, в българската история се е случвало няколко пъти и това е повод за оптимизъм. Защото колкото по-мизерен е един народ, толкова е по-потиснат. Но идва момент, когато повече не може да се трае, настава революционна ситуация и идва новото начало. Така сме възкръснали от пепелта по време на робството след кърджалийството.

Романът ви „Прелом“ е любим на всички четящи от Искърското дефиле. Как се роди тази мащабна картина на България след Освобождението?

• Него съм го носил 30 години с желанието да разкажа как е построена железницата през дефилето. Това е най-големият строителен обект тогава, готов само за 3 години и шест месеца при онова ниво на техниката. Ако се прави сега, ще трябват поне 10 години! Вдъхнови ме мащаба, амбицията, волята и организацията на хиляди хора това да се случи. Още повече, че моят род е от Заноги, а кираджиите за железницата са били нашите прадеди от цялото дефиле, участвали в този строителен подвиг. На фона на железницата има политика, атмосфера, светски клюки и западния говор на послушника, който не всички харесват.

Новият ви роман „Преизподник“ отново се базира на исторически факти. За какво разказвате в него?

• Той е посветен на епохата малко преди и след 9 септември. Този период не е проучен достатъчно, а и е жертва на контрастните полюси. Според мен е еднакво страшно и трагично и преди, и след. Защото те са продължение едно на друго. Вълнува ме темата до каква степен политиците ни са ни продали на Германия. Фактологичната основа е книгата на един служител на ДС. Потресаващи факти намерих и сред делата на Народния съд, които самите подсъдими разказват. Затова книгата е пълна със злокобни сцени /както и историята ни/, мрачна, но ужасното накрая преминава в сатира и ирония. Ужасно-смешно, нещо в традицията на „Видрица“ на поп Минчо Кънчев, която сега препрочитам отново.

И накрая, нека отново се върнем в Искърското дефиле. С какво ви вдъхновява то?

• За мен то е пленително със силата, последователността, твърдостта и издръжливостта на водата, която е следвала целта ти да твори красота милиони години. Така е и с човечеството. А в рамките на нашия живот трябва да имаме очите, но и ума да се вдъхновим от природната сила. Да черпим от всичките й блага- чистия въздух и вода, красивата гора, билките, птиците и айгърите. И това вдъхновение и сила да проектираме в нашите ежедневни цели и задачи. Време е да изчистим дефилето от боклуците, а иначе красотата му е пленителна.

Интервю на Иво ЙОРДАНОВ