Навършват се 130 години от рождението на Райко Алексиев

Политическите промени обикновено създават условия за различен прочит на събития и личности и за изменчивост на представите ни за тях. За известно време това е възможно, но въпреки усилията да се подхожда  тенденциозно, историческата памет има свои писани и неписани правила за съществуване. Обикновено годишнините  са повод да си припомняме или да научаваме за всичко онова, което е непреходно.

През март 2023 г. се навършват 130 г. от рождението на Райко Алексиев, който свързва част от живота си с Враца. Корените на неговото семейство са от Македония: баща му– Никола Алексиев, е българин бежанец, завършил френски колеж в Солун със стипендия на Френското посолство. Майка му – Стоянка Белопитова от Панагюрище е сестра на участника в Априлското въстание Тодор Белопитов. Семейството се установява в Пазарджик, където на 7 март 1893 г. се ражда Райко Алексиев. То има 6 деца (4 момчета и 2 момичета), с които се мести от град на град и се установява във Враца. Според разказа на самия Райко Алексиев, това се дължи на „широката уста и неуморния език“ на неговия баща, както и поради партизански пристрастия.

Във Враца семейството живее в къща, разположена между „Барзовата фурна“ (на мястото на бившето кино) и ъгъла на днешната Централна поща. Никола Алексиев работи като учител по български език в прогимназия „Иванчо Младенов“, Врачанската мъжка гимназия и Девическата гимназия. В спомените на Иван Докев – дългогодишен библиотекар в читалище „Развитие“, „той беше пяда човек, много слабичък и вечно носеше в дясната си ръка една пръчица.“ Врачани го помнят като активен туристически деятел, който от 1904 г. до 1916 г. е председател на туристическо дружество „Веслец“, а по време на излетите си е придружаван от своите синове. След временно прекъсване, през 1921 г. дружеството възстановява дейността си и Никола Алексиев отново е избран за председател, а синът му Стефан – за касиер - домакин. До дълбока старост дядо Кольо не се отказва от туризма и предава на младите своето отношение към природата.

Райко Алексиев се ражда в Пазарджик, но прекарва  детските и юношеските си години във Враца и по разказа на неговата съпруга, той запазва най-топли спомени от града. Райко учи във Врачанската мъжка гимназия, където рано проявява своя талант. Свадата между двама учители предизвиква бурна реакция на единия от тях пред класа на Райко. Той прави карикатура на двамата учители, която стига до директора и Райко е изключен. Разтревожен, ученикът се скрива в Барзовата фурна, но след като баща му вижда карикатурата, не го наказва, а заминават за София за да се срещнат лично с министъра на просветата. Оценявайки таланта му, той отменя наказанието и Райко Алексиев успешно завършва гимназиалното си образование във Враца. След това той  учителства  в няколко врачански села – Люти брод и Осиково (дн. с. Миланово), където се раждат весели случки, отразени по - късно в творбите му.

С оскъдни средства, Райко Алексиев заминава за София и се записва да учи Българска филология. Успоредно с това той посещава Рисувалното училище, което така и не завършва. Поради липса на средства живее при свои колеги, а понякога спи във вагоните на Сточна гара. След завършване на висшето си образование работи все по-усилено и продължава да се усъвършенства. В началото на 20-те години посещава Италия, Франция и Германия и специализира в известни художествени галерии.

Творческият път на Райко Алексиев започва още на 16-годишна възраст, когато през 1909 г. публикува своя карикатура във в-к „Въртокъщник“. На 18 години  през 1911 г., като учител във врачанското село Люти брод, той става сътрудник в хумористичното списание „Барабан“, а след това – редактор и основен карикатурист в хумористичното списание „Людокос“. Още с появата на първия му пейзаж в „Изложба на младите“ през 1913 г., българската царица Елеонора става един от най-големите почитатели на таланта му. Сред закупилите негови творби са известни български индустриалци, както и Народният музей. Същата година художникът прави пет самостоятелни изложби. Първата му самостоятелна изложба във Враца е от 1914 г., когато е на 21 г. Райко Алексиев рисува повече от 5 000 политически и битови карикатури, отпечатани в многобройни списания и вестници. Участва в изложби и сам организира такива, от които 2 във Враца.

Безспорно един от най-големите успехи е основаният от Райко Алексиев хумористичен вестник „Щурец“, който излиза веднъж седмично от края на 1932 г. до 08.09.1944 г., когато излиза неговият 607-ми брой. „Щурец“ се списва в дома на художника, на бул. „Цар Освободител“ 33 (сега бул. „Руски“) в София. Тиражът от 50 000 през всичките 12 години държи вестника на челно място сред родните печатни издания и става огледало на българската и световната действителност.

През май 1932 г. Райко Алексиев свързва живота си с младата актриса от Народния театър - Весела Грънчарова и от този брак се раждат три деца– Радослав, Веселин и Александър. Съпругата му става негова опора и коректив. В спомените си тя разказва, че Райко Алексиев е много популярен, обичан и влиятелен човек. „Беше уважаван от всички министри…..усилено гледаха да са добри към него, но не можеха да го купят.“

Райко Алексиев има огромен авторитет сред колегите си и получава институционално признание. През 1936 г. съществуващите дружества на художниците се обединяват в Съюз на художниците в България и от началото на неговото съществуване до 1944 г., Райко Алексиев е избиран за негов председател. В това му качество, той открива галерия на ул. “Раковски” 125 в София, която днес носи неговото име, организира парични помощи за членове на съюза, защитава пред властите преследвани художници - комунисти. Той подпомага бедстващи колеги, останали без покрив след бомбардировките над София.

През 1936 г. във Враца е сформиран Комитет за издигане на Ботеви паметници, ръководен от генерал-майор Николай Кюркчиев – командир на 6-та пехотна Бдинска дивизия. В писмо до Райко Алексиев – председател на Съюза на художниците в България, Комитетът го кани да даде мнение относно условията на конкурса за изработване на нов паметник на Хр. Ботев във Враца и за целта му предлага да бъдат поканени още 7-8 души художници предимно от Враца – Андрей Николов, Светослав Йоцов, Цено Тодоров, по възможност Иван Лазаров и Димо Тодоров.

В последните дни преди Деветосептемврийския преврат от 1944 г., той многократно е предупреждаван от свои близки да напусне страната, а кумът на семейството – Никола Мушанов го снабдява с дипломатически паспорти. Райко Алексиев отказва да повярва, че е в опасност и твърди: „Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва“.

Непосредствено след преврата на 9 септември 1944 г., Райко Алексиев се завръща от Чамкория в София и е арестуван от Лев Главинчев като „враг на народа“ поради широко известните му недвусмислени карикатури на Сталин. В Дирекцията на милицията в София, той е пребит до смърт и на 18.11.1944 г. умира от раните си. През март 1945 г. Народният съд го осъжда посмъртно за „антисъветска“ и „прогерманска“ пропаганда по Дело № 6, по което са подсъдими 101 писатели, художници и журналисти. Имуществото му е конфискувано в полза на държавата, а книгите му са забранени.

След смяната на комунистическия режим през 1989 г. Райко Алексиев е реабилитиран. През 1992 г. Стефан Чолаков успява да издаде книгата си за него, през 2002 г. е учредена национална литературна награда за хумор и сатира на името на Райко Алексиев, а през 2013 г. в Антарктида е наречен ледник в негова чест.

Изкуството на Фра Дяволо надхвърля мащабите на своето време и провокира всички, които се докосват до него. То е дело на един ерудит, който изразява свободния си дух чрез смях, но го прави напълно сериозно и отговорно.

Мая Антова,

РИМ-Враца