Врачани вярват в магическата сила на перашките

За всички християни няма по-голям и по-велик празник от деня, в който се чества Възкресение Христово. Седмицата преди Великден се нарича Страстната неделя, в която всеки един от дните е „Велики“. Ако се обърнем назад в годините на патриархалния бит (края на 19-ти и началото на 20-ти век) ще видим как Великденският празнично обреден комплекс е класически пример за адаптирането на християнската и езическа традиции.

На Велики понеделник стопанките трябва да изчистят къщата и двора – „та да светнат“. През другите дни на седмицата женска работа не се работи, стопаните не излизат на полето и тези забрани са свързани с страха на народа ни „да не бие градушка през лятото“ и „зло да не застига къщата“. На Велики четвъртък се боядисват яйца, а в петък стопанките месят обредни великденски хлябове. В християнската митология боядисаните великденски яйца символизират безсмъртието и носят идеята за възкресението на християнския бог. А в езическата митология яйцето е знак на вселената и светът произхожда от него, а от тук това е знак за възраждане на природата. В същия ред на мисли забраната за работа на стопаните има продуциращ характер – това е „табу“, което трябва да предизвика плодородие и изобилие през годината. Важна роля в празничния комплекс заемат и обредните великденски хлябове. Те са своеобразна житна жертва в чест възраждането и възкресяването. Християнството и езичеството се примиряват и допълват.

Стопанките са боядисвали яйцата с естествени багрила. Всяка е влагала цялото си умение и сръчност нейните шарени яйца да станат най-хубави и да греят като слънце. За това неслучайно народът ни казва – „хубава като писано яйце“, „изписана като перашка“ и „гиздава като великденско яйце“. С боядисаните великденски яйца, които във Врачанско се наричат перашки се извършват обредни практики със продуциращ и предпазен характер. С първото боядисано в червено яйце стопанката потърквала бузките и челата на децата във къщата – „да са живи, да са здрави и червени като великденското яйце“. Вярвал е народът ни в магическата сила на това яйце не само заради червения му цвят, който носи здраве, плодородие и благополучие, но и пази от болести и уроки. За народа ни то е символ на вечното обновление на живота и ето защо това червено яйце стопаните запазвали до следващия Велики четвъртък, поставено на домашната икона, „за да го имат за лек и да ги пази от градушка“.

За великденския празник стопанките са се погрижили като са приготвили вкусни месни ястия „та да могат всички да се облажат“ след дългите пости.

Най-очакваният момент от празничния обяд бил традиционното чукане или кълцане с великденски перашки, към което всеки пристъпвал с надежда, че неговото яйце ще бъде най-здраво а това означавало, че притежателят му ще бъде здрав и силен през цялата година.

На трапезата не липсвали и песните за именниците, за хубостта на момите, за надсвирване на овчарите и т.н.

Друг момент от великденския празник са люлките вързани от момците, за да се люлеят на тях момите.

Празникът завършвал с огромни хора, които се извивали на мегдана на селото – „вити и превити до седем пояса, на тях човек с човека се не сбирал и такава пъстрота залива мегданите, че свят да ти се завие“.

Великденската обредност сполучливо съумява да хармонизира в себе си различни идеи, но независимо от това, че вече е позагубила семантиката си, традицията продължава своя живот.

Материалът е подготвен с любезното съдействие на Недка Димитрова – зав. отдел „Етнография“ при РИМ-Враца. Снимките са от постоянната експозиция в училище „Възнесение“ към Етнографско-възрожденския комплекс „Св. Софроний Врачански“.