Избори като наказателна акция

Идните избори опасно приличат на наказателна акция за избирателите. Обичайните заподозрени се погрижиха суверенът да не се чувства силен с избора си, а безпомощен в какофонията от кампания, техническите и законовите неуредици в изборния процес.

Първо вотът стана задължителен. Демек, харесваш, не харесваш – ще гласуваш. Уж можеше да низвергнеш всички, ама се оказа, че така наливаш в паничката на „първия”. Та стана ясно, че по-добре да си избереш. Естественият отпор на наказаните да гласуват бе, че ще подкрепят карикатурните образи в надпреварата. Това щеше да е смешно, ако не бе пределно трагично. До последно не е ясно за широката аудитория какво ще последва, ако все пак не щат да избират „по-малкото зло” и не отидат до урните. Ще ги режат от списъци, ще ги глобяват, ще носят извинителни бележки… Всички изброени бяха широко обсъдени, но не стана ясно кое, кога, защо и как.

После почна лудницата с референдума. Случайно или не, след дълги пледоарии, отхвърляне и въздигане на допитването, хората така и не разбраха доводите „за” и „против” конкретните въпроси. Болшинството даже не знае какво ще го питат. Кампанията бе всичко друго, но не и информационна. Имаше чалга, скандали, митинги, лични нападки, но не и ясни аргументи. Така и не им „светна” на хората трябва ли да си искат бюлетината, или направо ще им я дават. Иначе се дадоха луди пари за популяризиране на допитването. 

Като към описания хаос прибавим рекордния брой мераклии за „Дондуков” 2, истерията става пълна. Бяхме свидетели на много шумна, бедна на аргументи, но щедра на компромати, обиди и нападки кампания, в която продължиха да спорят кой бил партиен секретар и кой – народен враг, преди близо 30 години.

На запад кандидатите ухажват избирателя. Обясняват му като на малко дете защо и как трябва да гласува, търсят обратна връзка и път към сърцето му. Тук нещата са по балкански. Шумни, бързи, неясни и недоизпипани. Избирателят не се ухажва, той директно се купува, или задължава да гласува, по един недотам съобразен с Конституцията маниер. Защото задължението да направиш избор априори те лишава от такъв. Така докато в белите страни гражданите чакат с нетърпение да упражнят изконното си право на глас, българинът отива до урните с омерзение, за да подкрепи най-нелепия или непознат кандидат. Не ще, не знае, ама ще избира. И ще псува наум. Това е нито демократично, нито конструктивно, нито перспективно. Но на кого му пука?

Петя ВАЛЕНТИНОВА