Топенологът Стефан Пирев: Винарският Северозапад - мисията възможна

Стефан Пирев е роден на 19 май 1963 г. във Велико Търново. Завършил е образцовата реална гимназия в града, едно от четирите елитни училища в страната тогава. Възпитаник е на единствения на Балканите ВИХВП, днес Университет за хранителни технологии в Пловдив. Семеен, с три деца. През 1988 г. започва работа във Винекс-Преслав- един от водещите винпроми в страната. Там извървява пътя от технолог до директор. Определя престоя си там до 2017 г. като голяма школа с възходящо развитие. След напускането реализира своя линия вина под марките Eager и Kosara. Приема поканата на собствениците на Бонония Естейт да поеме производството на вината им. 

Г-н Пирев, защо приехте предизвикателството да дойдете на дунавския бряг край Кошава?

Шегувам се, че моят живот премина в бивши столици. Роден съм в Търново, работих във Велики Преслав  и сега във Видин. Най-важното, с което ме привлече „Бонония естейт“ е отношението на собствениците. Когато се съберат правилните хора около обща цел, всичко ще се случи по най-добрия начин. При нас в Бонония това е така. Защото за превръщането на един добър тероар в класно вино особено важен е човешкият фактор.

Много или малко са избите в България според Вас?

У нас има над 250 изби - това е и много, и малко. В Пиемонт са над 500. В България   повечето са инициативи без идея, привлечени от европрограми или като хоби. След време ще останат да работят като бизнес около 40-50. Защото всичко е икономика. Може да наливаш от друг бизнес няколко години, за да имаш изба, но като си на загуба, ще я затвориш. Възвръщаемостта от една такава инвестиция е поне 7-10 години. Фалитите на изби са неизбежни. Те и сега болшинството са на загуба.

Толкова труден бизнес ли е лозаро-винарският?

Трябва да се разбере, че винарството е много скъп бизнес. Той не е за бедни държави, не е и за бедни хора. Както и при футбола, винарството много зависи от развитието на държавата. Не бива да се заблуждаваме от Новия свят, че той може да ни служи като образец със своите евтини и комерсиални вина. В Чили, Нова Зеландия или Аржентина има сериозни инвестиции на хора от САЩ и Европа. Ние трябва да следваме опита на Франция, Италия, Германия, Испания- качествени, стойностни вина, които имат висока цена и съответно печалба.

Какво се случва с българското винарство сега?

Неговото състояние е незавидно. Сами си развалихме експортните пазари по много причини. Утопия е да вярваме, че ще изнасяме пак много за Русия, или ще превземем Китай. Така настава бясна конкуренция на вътрешния пазар. Хората с пари пият вносни вина, а обикновеният българин- от пластмаса или домашно вино. Защото за българския мъж домашното вино е религия. Както се шегува един приятел: „Домашното вино е като собствената жена-може да не го харесваш, но не можеш без него“.

Положителен е фактът обаче, че в последните 3-4 години хората с възможности започнаха да обръщат внимание на добрите български вина и аз вярвам, че това ще продължи.

На лозето ли се прави виното?

Виното не се прави на лозето, защото от лозето до изливането на виното в чашата на клиента, всеки един момент има изключително важно значение. Последователно това са Лозарство-Енология-Маркетинг-Търговия-Предлагане. За да се зарадваш на плодовете на твоя труд трябват много инвестиции, усилия, но трябва да го има пазара.

Каква е успешната формула на Бонония естейт в тази сложна ситуация?

Амбициозните цели, които си поставят собствениците, вече три години се реализират на практика. Правим и ще правим вина, които отговарят на критериите, които сме създали и няма да правим „безидейни“ вина. Няма да пускаме самоцелно нови продукти, а когато открием вино с качества, ще го превърнем в продукт. В световната консумация на вино има търсене на отлежали вина, с по-ниска фенолна запасеност, способни да развиват богатството си след дълго съзряване в бутилка и да се консумират леко и приятно с храна. Ние ще вървим по този път. Дъбът ще бъде само акцент. Ще търсим възможности за експорт, но за клиенти, които са готови да платят достойна цена за нашите вина. 

Ние изграждаме свой стил и индивидуалност и всяко вино трябва да има собствен облик, подчинен на общата стилистика.

Какво смятате за местните български сортове и за емблематичната за Видинско гъмза?

Не съм голям привърженик на местните български сортове. Те не са конкурентни като качества на утвърдените европейски сортове. Те са екзотика, но не са за бизнес. Основната причина е, че изгубихме за години наред генетичната работа върху тези сортове. Когато в България е имало мискет, в Нова зеландия не е имало Совиньон блан. Но къде е единият сорт сега и къде другият. Тук е скъсаната връзка между наука, производство на грозде и вино, като държавата има важна роля.

За Гъзмата ние полагаме усилия и ще я покажем в такава светлина, че да бъде приета на международния пазар. Вярно е, че е трудна за отглеждане и винификация. Но в момента има глад на световния пазар за такъв тип вина. Но държа да подчертая, че нашата Гъмза и стилът, вложен в нея, ще бъде различен от представата за традиционната Гъмза.

Красивото място, на което е разположена избата, е прекрасна възможност за винен туризъм. Има ли той бъдеще у нас?

България има прекрасни условия за туризъм, но много зависи от държавата. Трябва да се направи сравнение с процента на туризма в БВП на Италия и Испания и управляващите да се замислят за тези възможности. Защото в момента нито сме винена, нито туристическа дестинация. И може би трябва да си дадем сметка, че за да дойдат богати туристи в България, каквито са винените, трябва да излезем от Балканския или Ориенталски модел.

Как бихте описали своята автобиография с марките на ваши вина?

Безспорно сериите Novi Pazar, Golden age, Rubayat и „1939“, както и купажите Eager и Косара. Държа особено и на винтажните брендита 66, 75 и 83 година в Преслав. А останалите тепърва предстоят.

Интервю на Иво ЙОРДАНОВ